28.04.1990-а - датата, в която на Анфийлд излизат отборите на Ливърпул и Куинс Парк. Червените се нуждат от 4 точки в оставащите 3 мача, за да подпечатат титла номер 18 в историята си. По същото време Астън Вила играе с Норич и при благоприятен резултат, титлата ще акостира отново на Анфийлд. В крайна сметка в последния мач на Алън Хансен за червените, Пуул прави обрат от 0:1 до 2:1, а Вила завършва 3:3 с канарчетата. Титлата е отново в Ливърпул, след като година по-рано, гол в последната минута лиши мърсисайдци от дубъл. Три дни по-късно последен мач за Ливърпул ще запише Кени Далглиш. Играещият треньор на Пуул влиза като резерва в отложен мач с Дарби Каунтии малко по-късно ще вдигне титлата в старата Първа дивизия.
Така приключва една от най-силните декади в историята на червените - 6 титли в елита на Англия, 2 купи на европейските шампиони, загубен финал и т.н. В контраст - Хейзъл и Хилсбъро оставили отбора 7 години извън Европа и донесли много болка на стотици семейства в града. Сякаш на този първи май всички си отдъхнаха и се настроиха за следващ успешен период особено на прага на задаващата се Висша лига.

Да, всичко това се случва преди повече от 30 години. Години, в които за ливърпулци имаше всичко - купи в Англия, купи в Европа, паметни финали, незабравими вечери, стотици играчи акостирали на Мелууд, мениджъри с амбиции и опит и т.н. Нямаше едно единствено нещо - титла във Висшата лига. Титла която сякаш години наред ехидно припяваше на червените рефрен от песен на Камен Во - '.., ала нямаш мен'. Титла която на няколко пъти бе толкова близо, че искаше нещо много малко повече от желание.

Още през следващия сезон, Крал Кени напусна Ливърпул, оставяйки го на първо място. Напусна го след4:4 с Евертън в мач за Купата на Англия, но не заради резултата, не заради натиск отвън и т.н. Напусна заради всичко това, което се бе насъбрало в него след Хилсбъро. Няколко години по-рано той става свидетел и на около 60 загубени живота на Айброкс, после трагедията на Хейзъл, за да се стигне и до полуфинала в Шефилд. В това време правителството обвиняваше феновете, а Кени бе приел това едва ли не и като лична вина. Стигна до почти всички семейства на загинали фенове, изслуша болката на десетки родители и роднини и трупа всичко в себе си. Само на 40-ина години, всичко това го накара да напусне клуба въпреки всичко, което бе дал и направил за него като играч и треньор. С това сякаш най-славните страници на клуба се затварят и започва нова глава в историята на Ливърпул. Още същата година Арсенал отново е шампион, а червените започват с първото си второ място тази нова глава.

Следват години на трудна адаптация в новоучредената Висша лига. Реалностите вече са различни, а освен Арсенал, на сцената се завръщат червените дяволи от Манчестър. Кени поема Блекбърн Роувърс, за да постигне с тях нещо, което в наши дни е почти немислимо. Почти, защото съвсем скоро подобен подвиг бе направен от Лестър. Болезнено за всички червени фенове, но Роувърс стават подгласници, а после и шампиони именно с мениджър Кени Далглиш. В това време мърсисайдци се опитват да сменят поколението като постепенно звездите спечелили последната титла напускат отбора, а в него намират място млади момчета като Роби, Мака, Оуен. Клубът е активен и на трансферния пазар, но наред с добри попадения, червената фланелка обличат и не един и двама, които просто не могат да се наложат. На мениджърския пост се изреждат големи за Ливърпул имена, които по друго време биха имали успехи но на прага на новото хилядолетие бе ясно че там трябва да има промяна. Тази промяна се наричаше Жерар Улие. Французинът пое мениджърския пост заедно с емблематичния Рой Евънс и това бе знак че почти цяло десетилетие е загубено в екперименти и трябва да се поеме по нов път. С идването на Улие и обновяването на отбора с играчи и от Острова и от континента, постенно се изгради отбор, който стигна до паметния финал с Алавес за Купата на УЕФА. Преди това вече бяха спечелени Купата на Лигата (с дузпи) и купата на Англия в един от най-добрите мачове на Майкъл Оуен и на Ливърпул като цяло през този период. Последваха и две супер купи спечелени срещу Юнайтед и Байерн, с което за снимката на новия сезон, пред първия ред бяха наредени 5 трофея. Но пак някъде глухо се чуваше '.. ала нямаш мен'.

Дали беше време? Дали щеше да се получи през сезон 2001/2002. Може би да, но така и не можахме да разберем. Сезонът не тръгна добре покрай многото мачове през август, но постепенно червените се наредиха на челна позиция. Малко преди да се качат на нея обаче се случи нещо неприятно - Улие получи сърдечен проблем, който го извади от строя до края на сезона. Сезон, в първата половина на който червените трупаха точки, победи във Висшата и Шампионската лиги, трупаха самочувствие.. Инерцията ги задържа на върха до Коледа, след което започна серия от слаби игри и резултати. На мениджърския пост бе още една клубна легенда, което вече окончателно показа че времето на клубните легенди на този пост е минало.. Освен ако не се казваш Кени Далглиш, но за това по-късно. Под ръководството на Фил Томпсън, червените слязоха до пета позиция, загубвайки ценни точки. Със серия от победи в края на зимата макар и за малко Пуул отново се върна в челото,но там вече бе пренаселено и всяка грешка костваше места надолу. В крайна сметка силната финална серия стигна за второ място след шампиона Арсенал. Дали беше време? Според мен да, но отново онази сянка, онзи контрапункт на чисто футболните неща, подобно на 80-те се появи в сюжетно най-важния момент.

Улие така и не можа да се завърне към тези бляскави месеци. Импулсът бе изпуснат, а с това и следваше връщане на места в класирането около зона УЕФА Къп. Време бе за нова надежда. С нелеката задача да върне Силата се зае току що спечелилият Ла Лига и Купа УЕФА - Рафаел Бенитес. Рафа дойде с амбициозен план - 3 години, в които да спечели Лигата. И всичко сякаш тръгна - веднага към клуба се присъединиха Мориентес, Шаби Алонсо, Луис Гарсия.. Рафа започна да гради своя Ливърпул. Отново трудно начало в Лигата и леко катерене до познатите от преди години места в дъното на шестицата, скоростно отпадане от ФА Къп, но пък за сметка на това прогресът бе за други две купи - Шампионската лига и Лигата на Англия. Два голови финала - един загубен с Челси и един спечелен с дузпи срещу Милан. Честно казано в момента почти нямам спомен от първия, но за втория освен че има филми, могат да се пишат тонове страници или мегабайти текст. Писано е много, давани са куп примери и т.н., но тогава Ливърпул показа на по-младите фенове какво означава отбор, мениджър, ръководство и фенове да се слеят в едно. Това ще вдъхнови по-късно и един къдрокос египтянин да сложи фланелка Never give up! Но и за това по-късно :)
Ливърпул даде заявка за това да бъде отново дългосрочно фактор в Европа.Финалът в Истанбул бе последван от още един паметен финал - година по-късно червените направиха трилър и във финал за Купата на Англия. Отново дузпи, но вече на вратата бе пореден испанец - Пепе Рейна. През 2007-а пък последва нов финал с Милан в ШЛ, в който миланистите взеха сладък реванш. И в двата сезона във Висшата лига класирането бе идентично - трето място.. достатъчно за ШЛ, но на голяма точкова разлика от шампионите Челси и Юнайтед.

Печелейки турнирни битки, Рафа печелеше фенове въпреки противоречивото представяне в Лигата. В момент, в който обаче трябваше да се обърне внимание към Англия... точно така - време беше за облак наречен нови собственици. Американците Хикс и Жилет поеха контрол над клуба в началото на 2007-а и веднага след финала с Милан сякаш показаха че ще инвестират в клуба като на Анфийлд акостираха Фернандо Торес, Райън Бабел, а Масчерано подписа за постоянно. Рафа надгради и вече имаше добра сплав от опитни играчи, звезди като Ел Ниньо и Стиви Джи и т.н. Щеше ли да млъкне най-после този проклет рефрен или Стиви, Торес, Дирк нямаше да успеят да сложат край на дългото чакане. По всичко изглеждаше че сезон 2008/09 ще е всичко или нищо за Рафа. Зад него бяха феновете, които макар и преброили до 3, на драго сърце даваха своя кредит най-малко заради двата финала за ШЛ.
Относително слабо трансферно лято, което може би предреши в крайният изход, но въпреки това почти през целия сезон червените бяха в топ 3 заедно с Челси и Юнайтед. На финалата права не достигнаха 4 точки. Много повече от тях бяха глупаво загубени в домакински равенства (общо 7 !!), въпреки че Анфийлд не видя загуба на червените през този сезон. Вече в своя разгар бе и конфорнтацията на Бенитес с новите собственици. Ясно бе обаче че и на двете страни времето в Ливърпул изтича.

2010-а година бе годината, в която бе положено началото на всичко което се случва днес. Хикс и Жилет бяха принудени и под натиск от фенове да продадат клуба на Джордж Хенри. По-рано след срамна кампания в ШЛ си тръгна и Бенитес. Една пропиляна година с Рой Ходжсън бе преглътната по-лесно когато се върна Той - Кралят на Ливърпул. Макар и тогава все още да не бе сър, хората от червената половина на Ливърпул отдавна го бяха короновали за крал. Дали той щеше да затвори къга или само трябваше да внесе нужното самочувствие и спокойствие докато дойде новият избран. Не се случи нито едното нито другото и след като се стигна до най-ниското класиране на отбора във ВЛ, осмо място, логично постът бе освободен. Дали Брендън Роджърс или Роберто Мартинес щеше да дойде в Ливърпул, се питаха феновете. В крайна сметка дойдоха и двамата, но в града Ливърпул.
Незапомнящ се първи сезон, но през 2014-а година червените чисто математически бяха най-близо до титлата. Три кръга преди края съдбата бе изцяло в ръцете на Брендън и компания. 3 точки повече от Сити мачове с Челси, Палас и Нюкясъл. Две домакинства и 7 точки за шампионска титла. В крайна сметка спечелени бяха само 4 като решаващите бяха загубени на Анфийлд от Челси на Моуриньо.
Лично за мен северноирландеца остави не лош престой в клуба и бе на едно похлъзване от титлата, но мисля че там така и не се получи химия между него и публиката и някак логично след като Суарес бе продаден и започна връщане към първия сезон на Брендън, раздялата бе въпрос на време.

Нов въпрос за червените фенове - Клоп или татко Карло. Лудостта или прагматизма, риск или предвидимост.. Всеки имаше своето мнение, но от момента в който Клоп пристигна и застана пред всички на Мелууд, никой нямаше съмнение че този човек ще даде всичко от себе си, за да се докаже, а с това и да опита да върне Ливърпул на върха. Какво се случи 4-5 години по-късно вече всички знаем. След като Хенри пое отбора и добави едно от липсващите парченца в пъзела, Клоп се оказа последното нужно парче, за да се сглоби отново онова от първите години на Улие и Рафа, когато всички бяха едно цяло и гледаха в една посока. Емблематична е снимката след победата над Барселона, в която това най-ясно се вижда.Never give up! Всички - и публика, и играчи, и мениджър не се предадоха. Не че някога е било обратно в този отбор.



Какво направи Клоп за тези години - изгради отбор.. стъпка по стъпка, играч по играч. Много е лесно да се каже сега че ван Дайк е такъв или онакъв. Ако се върнем обаче във времето, когато се направи трансфера ще се прочете една амалгама от съмнения, присмех и скептицизъм. Клоп обаче изчака момента и взе не само един от най-добрите централни защитници, но и почти изграден лидер. В какво превърна двамата си крайни защитници, няма нужда да се пише, но все пак това са момче от школата и момче взето от изпаднал отбор. За Робо също има не малко подигравки, но това не попречи на германцеца да му даде нужния шанс и да го наложи. Слагаме и Алисън, чийто трансфер бе крещящ след представянето на Кариус в Киев. Отново имаше критики, че се взема надценен вратар. Нищо че Кепа струваше сходни пари, но там сякаш бе нормално да се дадат.
Доверието на Клоп към Хендерсън направи от последния истински капитан. Може би това беше най-важният "трансфер" през предното лято. Изобщо отношението към всеки един в клуба - от хората, които се грижат за базите през играчите та до шефове и собственици, е такова че няма как човек да не остане с впечатлението че там има едно червено семейство, че се работи с желание, настроение и в същото време и с уважение към всеки съперник.
За 4 сезона и половина Клоп загуби по един финал за ШЛ и Лига Европа, спечели ШЛ, във ВЛ постигна две 4-и, едно 2-о и сега 1-о място в пълните си сезони.

След като бе ясно че Ливърпул става шампион, Клоп посвети титлата на Кени Далглиш и Стиви Джи - може би искаше да свърже славното минало и бляскавото (дали ?) бъдеще на отбора. При всички случаи обаче германецът вече си е извоювал място до тези две легенди на отбора. И как да е иначе. Миналата година 700 хиляди човека се включиха в парада след спечелване на Шампионска лига. Можем да гадаем какво би било сега, но за съжаление тези дни всичко е различно. Едно обаче е сигурно – след като толкова време всеки фен бе готов да „смени“ която и да е купа с тази от Висшата лига, то за никой няма значение къде и кога ще бъде връчена титлата. Рано или късно празненствата ще се получат.

И в днешни времена се случва някой да ме пита – защо Ливърпул? Който е гледал дори само мача с Барселона преди година няма как да не е усетил всичко това, което ние феновете от години знаем прекрасно. През годините този отбор има титли и победи, има звезди и легенди, но в ДНК-то на този отбор има нещо много по-ценно – вярата, надеждата, тръпката, емоцията, солидарността. Хората не просто пеят че след всяка буря изгрява слънце – те вярват, очакват и се надяват всеки лъч да е от това златно слънце, което да стопли сърцата им. И това няма как да е по-различно в град, който всяка събота тупти в ритъма на великата футболна игра. Град, в който под един покрив живеят сини и червени, които в дни на дерби тръгват заедно за стадиона и за 90 минути са съперници, но после трябва да споделят и радости и тъга, често да изтърпяват шеги и закачки с надеждата да дойде техният ред, да изгрее златното слънце.

Честита титла на всички фенове на Ливърпул. По мое скромно мнение сме една от най-многобройните групи в България. Поне що се отнася до поколението, което помним играта и преди част от отборите да станат част от държави извън Европа.



Благодаря и на всички, които ми честитиха по различни канали! Наистина го оценявам още повече че голяма част от тези, които го направиха бяха фенове на Еве и Юнайтед!!



YNWA
Never give up!

Много е дълго да го чета в момента, но ...

ЧЕСТИТО

..безапелационна титла

Балет, струва си четенето

Браво Анфо

Браво на Анфо за труда. Топ мнение на голям и истински фен.
Още веднъж честито на всички Пуул фенове за безапелационната титла. Днес и завършихте у дома по шампионски.

През последните години, с титлата все някъде наблизо, но никога при нас, мисълта ми често бягаше към онзи момент, в който Улие се срина - защото тази история най-вероятно щеше да е друга, ако не се беше случило. Но от друга страна, най-вероятно нямаше да го има и онзи финал с Милан. Писано ни е било да чакаме. До днес (дори и да се знаеше, друго си е да видиш отбора с трофея)

Мерси, че го написа това мнение, Анфо! И честита титла - вече официално където ѝ е мястото

Честито и от мен на останалите фенове!

Доста се изписа навсякъде, по сайтове, социални мрежи, в живи предавания се изговори, че чакането свърши.
На моменти имаше и съжаление (30 години са това!), къде искрено, къде лицемерно, явно трудно бе за преглъщане…

Не знам кой е чакал, защото аз не съм.
Като фен от средата и края на 80-те, всичко съм съпреживял, всеки сезон, всеки мач, всеки момент и нищо не бих заменил, и провалите, и триумфите. Щото нито един друг клуб не ме кара да се чувствам по този специален начин.

Следващият сезон със сигурност, ще е по-оспорван, надявам се Клопо да намери начин да мотивира ветераните, иначе бодрата смяна от няколко младежа се видя че е гладна да се впусне в битка.
Най-сладкото от всичко, е че бе постигнато по безапелационен начин.

Благодарности на Anfield за труда и написаното, с пожелание да има поводи да го прави по-често
YNWA

P.S. И да спрем да величаем тоя Ван Дайк, който даже не е най-добрият защитник в Ливърпул.
Не знам още колко рекорда щяха да паднат, ако Жоел Матип не беше контузен

Имам малка история от 2005 г. Мой приятел, ливърпулец до гроб, ме убеди да пътуваме до Истанбул и да си търсим билети за мача пред стадиона . Колкото и да е невероятно, намирихме си билети, почти на номинал. Някакви чехи, над 20 човека, бяха дошли да поддържат своите /единият твърдеше, че е някаква рода на Шмицер/, но няколко от групата им не бяха пътували; явно не им се занимаваше да спекулират и ни продадоха билетите.

Бяхме в сърцето на ливърпулския сектор, зад вратата, в която не се вкара нито един гол /и дузпите бяхана другата врата /. Думата ми е за друго - аз не съм в никакъв случай фен на Пуул /по едно време като започна обратът един докер в джапанки до мен ме пита що не се радвам - Are you a Man United fan, meyn? , но тези хора около мен бяха като едно голямо сърце, сляти в едно. На полувремето като един запяха YNWA; после в интервюта няколко от футболистите казаха, че са чули в съблекалните песента отгоре и това е било едно от нещата, които са им помогнали да обърнат мача.

Честита титла на феновете на Пуул!

И за да не си въобразите че ви харесвам отборчето твърде много, ей тука една злобна шегичка от началота на пандемията.

Честито още веднъж от мен на всички, които обичат Ливърпул въпреки премеждията пред отбора.
Браво на Анфо за хубавият и емоционален анализ!

28.04.1990-а - датата, в която на Анфийлд излизат отборите на Ливърпул и Куинс Парк. Червените се нуждат от 4 точки в оставащите 3 мача, за да подпечатат титла номер 18 в историята си. По същото време Астън Вила играе с Норич и при благоприятен резултат, титлата ще акостира отново на Анфийлд. В крайна сметка в последния мач на Алън Хансен за червените, Пуул прави обрат от 0:1 до 2:1, а Вила завършва 3:3 с канарчетата. Титлата е отново в Ливърпул, след като година по-рано, гол в последната минута лиши мърсисайдци от дубъл. Три дни по-късно последен мач за Ливърпул ще запише Кени Далглиш. Играещият треньор на Пуул влиза като резерва в отложен мач с Дарби Каунтии малко по-късно ще вдигне титлата в старата Първа дивизия.
Така приключва една от най-силните декади в историята на червените - 6 титли в елита на Англия, 2 купи на европейските шампиони, загубен финал и т.н. В контраст - Хейзъл и Хилсбъро оставили отбора 7 години извън Европа и донесли много болка на стотици семейства в града. Сякаш на този първи май всички си отдъхнаха и се настроиха за следващ успешен период особено на прага на задаващата се Висша лига.

Да, всичко това се случва преди повече от 30 години. Години, в които за ливърпулци имаше всичко - купи в Англия, купи в Европа, паметни финали, незабравими вечери, стотици играчи акостирали на Мелууд, мениджъри с амбиции и опит и т.н. Нямаше едно единствено нещо - титла във Висшата лига. Титла която сякаш години наред ехидно припяваше на червените рефрен от песен на Камен Во - '.., ала нямаш мен'. Титла която на няколко пъти бе толкова близо, че искаше нещо много малко повече от желание.

Още през следващия сезон, Крал Кени напусна Ливърпул, оставяйки го на първо място. Напусна го след4:4 с Евертън в мач за Купата на Англия, но не заради резултата, не заради натиск отвън и т.н. Напусна заради всичко това, което се бе насъбрало в него след Хилсбъро. Няколко години по-рано той става свидетел и на около 60 загубени живота на Айброкс, после трагедията на Хейзъл, за да се стигне и до полуфинала в Шефилд. В това време правителството обвиняваше феновете, а Кени бе приел това едва ли не и като лична вина. Стигна до почти всички семейства на загинали фенове, изслуша болката на десетки родители и роднини и трупа всичко в себе си. Само на 40-ина години, всичко това го накара да напусне клуба въпреки всичко, което бе дал и направил за него като играч и треньор. С това сякаш най-славните страници на клуба се затварят и започва нова глава в историята на Ливърпул. Още същата година Арсенал отново е шампион, а червените започват с първото си второ място тази нова глава.

Следват години на трудна адаптация в новоучредената Висша лига. Реалностите вече са различни, а освен Арсенал, на сцената се завръщат червените дяволи от Манчестър. Кени поема Блекбърн Роувърс, за да постигне с тях нещо, което в наши дни е почти немислимо. Почти, защото съвсем скоро подобен подвиг бе направен от Лестър. Болезнено за всички червени фенове, но Роувърс стават подгласници, а после и шампиони именно с мениджър Кени Далглиш. В това време мърсисайдци се опитват да сменят поколението като постепенно звездите спечелили последната титла напускат отбора, а в него намират място млади момчета като Роби, Мака, Оуен. Клубът е активен и на трансферния пазар, но наред с добри попадения, червената фланелка обличат и не един и двама, които просто не могат да се наложат. На мениджърския пост се изреждат големи за Ливърпул имена, които по друго време биха имали успехи но на прага на новото хилядолетие бе ясно че там трябва да има промяна. Тази промяна се наричаше Жерар Улие. Французинът пое мениджърския пост заедно с емблематичния Рой Евънс и това бе знак че почти цяло десетилетие е загубено в екперименти и трябва да се поеме по нов път. С идването на Улие и обновяването на отбора с играчи и от Острова и от континента, постенно се изгради отбор, който стигна до паметния финал с Алавес за Купата на УЕФА. Преди това вече бяха спечелени Купата на Лигата (с дузпи) и купата на Англия в един от най-добрите мачове на Майкъл Оуен и на Ливърпул като цяло през този период. Последваха и две супер купи спечелени срещу Юнайтед и Байерн, с което за снимката на новия сезон, пред първия ред бяха наредени 5 трофея. Но пак някъде глухо се чуваше '.. ала нямаш мен'.

Дали беше време? Дали щеше да се получи през сезон 2001/2002. Може би да, но така и не можахме да разберем. Сезонът не тръгна добре покрай многото мачове през август, но постепенно червените се наредиха на челна позиция. Малко преди да се качат на нея обаче се случи нещо неприятно - Улие получи сърдечен проблем, който го извади от строя до края на сезона. Сезон, в първата половина на който червените трупаха точки, победи във Висшата и Шампионската лиги, трупаха самочувствие.. Инерцията ги задържа на върха до Коледа, след което започна серия от слаби игри и резултати. На мениджърския пост бе още една клубна легенда, което вече окончателно показа че времето на клубните легенди на този пост е минало.. Освен ако не се казваш Кени Далглиш, но за това по-късно. Под ръководството на Фил Томпсън, червените слязоха до пета позиция, загубвайки ценни точки. Със серия от победи в края на зимата макар и за малко Пуул отново се върна в челото,но там вече бе пренаселено и всяка грешка костваше места надолу. В крайна сметка силната финална серия стигна за второ място след шампиона Арсенал. Дали беше време? Според мен да, но отново онази сянка, онзи контрапункт на чисто футболните неща, подобно на 80-те се появи в сюжетно най-важния момент.

Улие така и не можа да се завърне към тези бляскави месеци. Импулсът бе изпуснат, а с това и следваше връщане на места в класирането около зона УЕФА Къп. Време бе за нова надежда. С нелеката задача да върне Силата се зае току що спечелилият Ла Лига и Купа УЕФА - Рафаел Бенитес. Рафа дойде с амбициозен план - 3 години, в които да спечели Лигата. И всичко сякаш тръгна - веднага към клуба се присъединиха Мориентес, Шаби Алонсо, Луис Гарсия.. Рафа започна да гради своя Ливърпул. Отново трудно начало в Лигата и леко катерене до познатите от преди години места в дъното на шестицата, скоростно отпадане от ФА Къп, но пък за сметка на това прогресът бе за други две купи - Шампионската лига и Лигата на Англия. Два голови финала - един загубен с Челси и един спечелен с дузпи срещу Милан. Честно казано в момента почти нямам спомен от първия, но за втория освен че има филми, могат да се пишат тонове страници или мегабайти текст. Писано е много, давани са куп примери и т.н., но тогава Ливърпул показа на по-младите фенове какво означава отбор, мениджър, ръководство и фенове да се слеят в едно. Това ще вдъхнови по-късно и един къдрокос египтянин да сложи фланелка Never give up! Но и за това по-късно :)
Ливърпул даде заявка за това да бъде отново дългосрочно фактор в Европа.Финалът в Истанбул бе последван от още един паметен финал - година по-късно червените направиха трилър и във финал за Купата на Англия. Отново дузпи, но вече на вратата бе пореден испанец - Пепе Рейна. През 2007-а пък последва нов финал с Милан в ШЛ, в който миланистите взеха сладък реванш. И в двата сезона във Висшата лига класирането бе идентично - трето място.. достатъчно за ШЛ, но на голяма точкова разлика от шампионите Челси и Юнайтед.

Печелейки турнирни битки, Рафа печелеше фенове въпреки противоречивото представяне в Лигата. В момент, в който обаче трябваше да се обърне внимание към Англия... точно така - време беше за облак наречен нови собственици. Американците Хикс и Жилет поеха контрол над клуба в началото на 2007-а и веднага след финала с Милан сякаш показаха че ще инвестират в клуба като на Анфийлд акостираха Фернандо Торес, Райън Бабел, а Масчерано подписа за постоянно. Рафа надгради и вече имаше добра сплав от опитни играчи, звезди като Ел Ниньо и Стиви Джи и т.н. Щеше ли да млъкне най-после този проклет рефрен или Стиви, Торес, Дирк нямаше да успеят да сложат край на дългото чакане. По всичко изглеждаше че сезон 2008/09 ще е всичко или нищо за Рафа. Зад него бяха феновете, които макар и преброили до 3, на драго сърце даваха своя кредит най-малко заради двата финала за ШЛ.
Относително слабо трансферно лято, което може би предреши в крайният изход, но въпреки това почти през целия сезон червените бяха в топ 3 заедно с Челси и Юнайтед. На финалата права не достигнаха 4 точки. Много повече от тях бяха глупаво загубени в домакински равенства (общо 7 !!), въпреки че Анфийлд не видя загуба на червените през този сезон. Вече в своя разгар бе и конфорнтацията на Бенитес с новите собственици. Ясно бе обаче че и на двете страни времето в Ливърпул изтича.

2010-а година бе годината, в която бе положено началото на всичко което се случва днес. Хикс и Жилет бяха принудени и под натиск от фенове да продадат клуба на Джордж Хенри. По-рано след срамна кампания в ШЛ си тръгна и Бенитес. Една пропиляна година с Рой Ходжсън бе преглътната по-лесно когато се върна Той - Кралят на Ливърпул. Макар и тогава все още да не бе сър, хората от червената половина на Ливърпул отдавна го бяха короновали за крал. Дали той щеше да затвори къга или само трябваше да внесе нужното самочувствие и спокойствие докато дойде новият избран. Не се случи нито едното нито другото и след като се стигна до най-ниското класиране на отбора във ВЛ, осмо място, логично постът бе освободен. Дали Брендън Роджърс или Роберто Мартинес щеше да дойде в Ливърпул, се питаха феновете. В крайна сметка дойдоха и двамата, но в града Ливърпул.
Незапомнящ се първи сезон, но през 2014-а година червените чисто математически бяха най-близо до титлата. Три кръга преди края съдбата бе изцяло в ръцете на Брендън и компания. 3 точки повече от Сити мачове с Челси, Палас и Нюкясъл. Две домакинства и 7 точки за шампионска титла. В крайна сметка спечелени бяха само 4 като решаващите бяха загубени на Анфийлд от Челси на Моуриньо.
Лично за мен северноирландеца остави не лош престой в клуба и бе на едно похлъзване от титлата, но мисля че там така и не се получи химия между него и публиката и някак логично след като Суарес бе продаден и започна връщане към първия сезон на Брендън, раздялата бе въпрос на време.

Нов въпрос за червените фенове - Клоп или татко Карло. Лудостта или прагматизма, риск или предвидимост.. Всеки имаше своето мнение, но от момента в който Клоп пристигна и застана пред всички на Мелууд, никой нямаше съмнение че този човек ще даде всичко от себе си, за да се докаже, а с това и да опита да върне Ливърпул на върха. Какво се случи 4-5 години по-късно вече всички знаем. След като Хенри пое отбора и добави едно от липсващите парченца в пъзела, Клоп се оказа последното нужно парче, за да се сглоби отново онова от първите години на Улие и Рафа, когато всички бяха едно цяло и гледаха в една посока. Емблематична е снимката след победата над Барселона, в която това най-ясно се вижда.Never give up! Всички - и публика, и играчи, и мениджър не се предадоха. Не че някога е било обратно в този отбор.



Какво направи Клоп за тези години - изгради отбор.. стъпка по стъпка, играч по играч. Много е лесно да се каже сега че ван Дайк е такъв или онакъв. Ако се върнем обаче във времето, когато се направи трансфера ще се прочете една амалгама от съмнения, присмех и скептицизъм. Клоп обаче изчака момента и взе не само един от най-добрите централни защитници, но и почти изграден лидер. В какво превърна двамата си крайни защитници, няма нужда да се пише, но все пак това са момче от школата и момче взето от изпаднал отбор. За Робо също има не малко подигравки, но това не попречи на германцеца да му даде нужния шанс и да го наложи. Слагаме и Алисън, чийто трансфер бе крещящ след представянето на Кариус в Киев. Отново имаше критики, че се взема надценен вратар. Нищо че Кепа струваше сходни пари, но там сякаш бе нормално да се дадат.
Доверието на Клоп към Хендерсън направи от последния истински капитан. Може би това беше най-важният "трансфер" през предното лято. Изобщо отношението към всеки един в клуба - от хората, които се грижат за базите през играчите та до шефове и собственици, е такова че няма как човек да не остане с впечатлението че там има едно червено семейство, че се работи с желание, настроение и в същото време и с уважение към всеки съперник.
За 4 сезона и половина Клоп загуби по един финал за ШЛ и Лига Европа, спечели ШЛ, във ВЛ постигна две 4-и, едно 2-о и сега 1-о място в пълните си сезони.

След като бе ясно че Ливърпул става шампион, Клоп посвети титлата на Кени Далглиш и Стиви Джи - може би искаше да свърже славното минало и бляскавото (дали ?) бъдеще на отбора. При всички случаи обаче германецът вече си е извоювал място до тези две легенди на отбора. И как да е иначе. Миналата година 700 хиляди човека се включиха в парада след спечелване на Шампионска лига. Можем да гадаем какво би било сега, но за съжаление тези дни всичко е различно. Едно обаче е сигурно – след като толкова време всеки фен бе готов да „смени“ която и да е купа с тази от Висшата лига, то за никой няма значение къде и кога ще бъде връчена титлата. Рано или късно празненствата ще се получат.

И в днешни времена се случва някой да ме пита – защо Ливърпул? Който е гледал дори само мача с Барселона преди година няма как да не е усетил всичко това, което ние феновете от години знаем прекрасно. През годините този отбор има титли и победи, има звезди и легенди, но в ДНК-то на този отбор има нещо много по-ценно – вярата, надеждата, тръпката, емоцията, солидарността. Хората не просто пеят че след всяка буря изгрява слънце – те вярват, очакват и се надяват всеки лъч да е от това златно слънце, което да стопли сърцата им. И това няма как да е по-различно в град, който всяка събота тупти в ритъма на великата футболна игра. Град, в който под един покрив живеят сини и червени, които в дни на дерби тръгват заедно за стадиона и за 90 минути са съперници, но после трябва да споделят и радости и тъга, често да изтърпяват шеги и закачки с надеждата да дойде техният ред, да изгрее златното слънце.

Честита титла на всички фенове на Ливърпул. По мое скромно мнение сме една от най-многобройните групи в България. Поне що се отнася до поколението, което помним играта и преди част от отборите да станат част от държави извън Европа.



Благодаря и на всички, които ми честитиха по различни канали! Наистина го оценявам още повече че голяма част от тези, които го направиха бяха фенове на Еве и Юнайтед!!



YNWA
Never give up!



[/quote]

Пичове, ще кажа нещо, което може и да е последното нещо, което ще пиша в този форум....

Вчера отделих повече от половин ден за нещо, което исках да излезе наистина от сърцето ми... И то да бъде тук, не във Фейсбук не в Инстаграм, не в някакви уонаби (сори Мейджо) медии... Ако исках да е там, щях да го постна.. имам акаунт и куп 'приятели'.. Всичко е въпрос на уважение към читателите... според мен...........................

Текстът ми бе по публикуван и то не бе с моето съгласие.. просто не бях питан дали може да се публикува.. А мисля че когато претендираме да сме правова държава и да дирим сметка на този или онзи, е редно а спазваме дребните, малките правила... чак не ми се иска да пиша за интелектуална собственост....

Смея да твърдя че отделих не малко време, не малко минути, в които да мисля дали (дори) една дума да е така или онака... и бе редно след като съм решил текстът ми да е тук, а не там... да бъда попитан дали съм ок да е ... ТАМ...

......

... недопустимо е това

Който го е сложил да го свали и да се извини

Тексът е изтрит. Аз го споделих, защото е изключителен и исках да го прочетат повече хора, като тагнах автора. Извиних му се, не съм претендирал за авторство.

Ще си позволя една препоръка към Светльо- ти се ядосваш за нещо, което е лична преценка и друг човек може да го приеме по различен начин. Трябва положителните емоции да надделеят. Още повече твоите текстове винаги са били оценявани. Аз имам много повече основания да спра да пиша, но това си е отново лична преценка - дали човек иска да предаде нещо позитивно, защото така го чувства, независимо дали ще бъде оценено или не, или да подходи по различен начин - да запази емоцията за себе си, защото така или иначе другите трудно ще я разберат.

Според мен не трябва да спираш да пишеш.

За текста - ще започна от средата. Да, Бенитес наистина беше турнирен боец, но повечето хора не очакваха триумфа в ШЛ през 2005 г. Спомням си, че ти също не беше голям оптимист. Аз обаче имах някакво предчувствие, спомням си че писах как Ливърпул ще стигне най-напред от английските отбори в турнира. Не очаквах чак да спечелят купата, но те го направиха.

Финала за ФА Къп през 2006 г. го гледахме заедно, с още хора в "Гюлето". Получи се хубава атмосфера, имаше емоции, запазил съм приятни спомени, въпреки че бях неутрален зрител.

В края на престоя си Бенитес наистина направи много силен отбор, но за мен Манчестър Юнайтед бяха малко по-силни.

Крал Кени. Очарователна история за него. Не че не съм следил историята му, но не я бях погледнал през тази призма, която описваш ти, признавам си.
Той имаше и голям късмет да стане шампион с Блекбърн. Тогава времемната бяха други, порядките също, но въпреки това постъпката на Ливърпул тогава е достойна за уважение и много малко отбори биха постъпили като тях. Те победиха Блекбърн на Кени Далглиш с 2:1 и по този начин щяха да поднесат титлата на Манчестър Юнайтед, но те не се възползваха, след като не можаха да победят Уест Хам в Лондон. Но за мен този морал е ценен колкото една титла. Да, после 2010 г. развалиха малко впечатленията, но не искам да се връщам към това.

Иначе Ливърпул исторически е замесен в много запомнящи се мачове. Някои от тях са изредени тук.

Може би 2014 г. също заслужаваха титлата, но тогава щеше донякъде и да бъде въпрос на шанс, докато сега я спечелиха безапелационно и със стил. Ливърпул нямаше късмет, не можа да вземе предимство когато нещата бяха на кантар, но сега показаха че със здрава и целенасочена работа късмет не ти трябва. Всичко се дължи на положения труд. И всичко си идва на мястото.

Ливърпул нямаше и късмет, след толкова дълго чакане да отпразнува титлата с феновете си, но може би догодина май месец, ако пак няма усложнения и това ще стане.