Асен Спиридонов: През 70-те се приключи със спорта като култура

„Срина се академичното начало, на съвсем друг принцип заработи българският спорт от началото на 70-те години. От тогава започна големият допинг, от тогава започна и тясната ни връзка със Съветския съюз и с ГДР-манския спорт и всички поостарели допинг технологии бяха вкарвани тука при нас”. Категоричен е в мнението си Асен Спиридонов, спортен журналист и коментатор в Eurosport.

И продължава: „Затова и много се засилиха гребането и разни други функционални спортове и се приключи със спорта като спортуване, като култура в него. Като това, че идва от желанието на тебе, на мен, на него - да се състезаваме и да се надпреварваме. А спортът стана повеля и мисля, че сега много дълго се повтаря, че България беше спортна нация. Нищо подобно.

Спортна нация не е да ти вменят,

че ти трябва да излезеш на масов крос, да ти вменят, че ти трябва да спортуваш. Това не е спортна нация. Спортна нация е да си го организираш в махалата, на ученическо, на студентско ниво да си правиш първенствата и оттам нататък някъде ще се стигне и до високо спортно майсторство. Това е спортната нация. Норвежците са спортна нация, защото като дойде петък, събота, неделя излизат около 800 000 души само от Осло да карат писалки. Това е спортна нация, без някой да ги кара, без нещо да се състезават и т.н. ние никога не сме били спортна нация в това отношение и няма и да бъдем”. Доста песимистичен е Асен Спиридонов, но и реалистичен като се връща и в миналото, за да се аргументира. Познава го добре, защото той е син на една от най-именитите ни атлетки от 60-те години Снежана Керкова, републикански рекордьор на 80 м с препятствия /преди да станат 100 метра/, на 100 и 200 м гладко бягане, в щафетата 4х100 м, с много балкански отличия и престижни представяния в международни турнири. Както се казва, Асен от дете е в спорта, независимо, че е завършил право и затова са ярки и спомените му.

„Тръгва се от колежите, разбира се, без това да има нещо общо с комунистическия режим, тази тенденция остава почти някъде до средата на 70-те години. Най-добрите ни баскетболисти, най-добрите ни волейболисти, повечето от добрите ни атлети – какви други спортове имахме развити 60-те и 70-те години не са чак толкова много. Но най-силните спортове на България бяха баскетболът и волейболът. 95% от най-добрите ни волейболисти и баскетболисти, волейболистки и баскетболистки, защото ние бяхме на световно ниво тогава са представители на ВУЗ-овете, но не на ВИФ, после Национална спортна академия, а на Медицинския университет, на МЕИ. В хандбалната група в края на 60-те и началото на 70-те години, половината група са студентски отбори - на МЕИ отбора, на „Академик”, Пловдив…И това се запази, аз съм бил свидетел, макар и да съм бил още комсомолец. Но тогава се взе едно решение 1975 г. – до тогава всеки, който се състезаваше имаше право да го прави само от висшето учебно заведение, в което учеше или от отборите на „Академик” – „Академик” – София, Пловдив, Варна, Свищов. Това бяха четирите „Академика”. Ако си студент нямаш право другаде. След това в името, както в това в името да печелим медали, да громим капитализма, да сме страхотна спортна нация, се взе решение всеки, който учи, макар и задочно, а може и редовно, а те вече минаха задочно, може да си играе за „Левски – Спартак, за ЦСКА „Септемврийско знаме”, за „Локомотив”, т.е. за ведомствените дружества.

Тогава сринаха „Академик”

и цялата тази система някак си. Като прибавим, че тогава започнаха да бълват кадри спортните училища – 50-те, 60-те, 70-те България нямаше хал хабер от спортно училище. Когато цялата система се професионализира само, за да се печелят медали, да се произвеждат шампиони. Вляха се кадрите от спортните училища, с академизма в спорта се приключи, да не говорим за братя Пампулови и за всички тенисмени. Ами през 1969 година в стола на „Цар Шишман” и „Гурко”, там беше централният стол на „Академик” и там беше великият отбор на „Академик” с Бойчо Брънзов, Бог да го прости, с Атанас Големеев, с Жоро Бързаков, с Меро Филипов, всички тенисмени, всички волейболисти. Всичко беше там, всичко минаваше през този стол, той беше много качествен. Да не говорим за ватерполистите, половината, които избягаха. Вие ги помните по-добре от мене, те избягаха още 70-те години…”.

Като че ли все повече съвременният спорт се отдалечава от идеалите на древна Олимпия

Този разговор с Асен не е носталгичен, а по-скоро болезнен за спорта ни – вече максимално отдалечен като част от културата на една нация, като красота, дарена ни още във времената на Древна Гърция. И до ден-днешен този символ остава в цивилизационния избор на света не само с максимата „В здраво тяло – здрав дух”, а с запазената хилядолетна традиция огънят на Олимпийските игри да се запалва в древна Олимпия. Някои биха казали „съвършената красота” на тяло и дух…Но разговаряме с него конкретно за нашенския спорт, доста далеч от национална политика, от майсторство, от толерантност и, уви, от достойно поведение не само на спортисти, но и на публика.

„Сега в момента, може би, от „Позитано” 20 по-умели комунисти има само на бул. „Васил Левски” 75 /там е сградата на бившето БСФС, сега Министерство на младежта и спорта/. Спортът е последното такова изконно убежище на хората, които бяха страшно привилегировани в предишната система. Аз не искам да кажа, че щангисти, борци, художествени гимнастички, фехтовачи, плувци, ездачи и всякакви други такива не са се трудили, не са спортували, не са се контузвали, не са жертвали семеен статус, здраве и т.н. това е едно на ръка, но друго - цялата държава работеше за тях. Ще кажат „беше прекрасно” и копнеят да се върне това, защото цялата държава работеше за тях. Бил много хубав спортът, много добра била държавата, а вие питате ли строители, миньори, лекари, учители, преподаватели, хора на изкуството - от тях е взимано, за да може вие да вдигате щанги, да хвърляте бухалки и едно друго. Техният стандарт, техните възможности бяха несъизмерими с останалата част от нашето общество. Те копнеят това да се върне, но е несъвместимо по новия начин, по който функционира България – там е разковничето.

Ако спортът се развиваше нормално,

както в другите страни, нямаше да има такова сътресение. А сега, когато няма откъде да се финансира, финансират само мутри, фирми, компании. Ето сега „Лудогорец”, това е чудесно, това е един хубав пример, но това е съвсем друг тип финансиране. Други ден нещо ще стане и този „Лудогорец” ще изчезне, примерно, както изчезва „Ботев”, Пловдив. КТБ стоеше, Цветан Василев, план за нов стадион в Коматево и хоп - изчезна. Отново се разпиля и приключи проектът „Ботев”, Пловдив. Приключи за две години, три”. С два примера Спиридонов конкретизира ситуацията, а тя става все по-плачевна на стадионите. София става град като във военно положение при поредното футболно дерби, затварят се улици, полицаи с шлемове, каски блокират центъра на столица, за да я предпазят от вилнеещи тълпи, независимо на кой отбор „симпатизират”. Факт, с който някак си свикнахме и това не ни прави впечатление. Само току на бул. „Васил Левски” някоя по-възрастна жена от ужас може да се прекръсти от ужас.

„Принципно стадионите са празни.

Три пъти в сезон, ако говорим за вътрешен сезон или футбол или баскетбол три пъти в сезон се събужда някакъв интерес. Има шампионски мач, примерно, ЦСКА събраха 10 000-12 000 човека с „Лудогорец”, което е страшно много за български футбол да се събере на вътрешно ниво публика над 5000 човека. Няма публика, защото хората не се интересуват. Ние в София го чувстваме особено. Ако отидем в Гоце Делчев, където имат елитен отбор по волейбол – те си домакинстват на всеки две седмици залата си се пълни в Гоце Делчев или в Самоков – „Рилски спортист”, баскетболният им отбор събира по 1000 – 1500 човека. Не се чувства толкова. Хората имат един отбор да подкрепят, един вид спорт се развива. Но тук, в София, където имахме страшни дружества, страхотни първенства, вреше и кипеше. Сега в София наистина залите и стадионите са празни. Публиката е 90% от маргинали. Нормалните хора спряха да ходят на футбол, спират да ходят и на баскетбол. Ето, онзи ден на мача „Левски” и „Партизан” стана война. Баскетболът минава за интелектуален спорт и действително историята на българския баскетбол е като на един интелектуален спорт с интелектуални играчи и по-интелектуални треньори, велики треньори и с интелектуална публика. От това вече нищо не е останало. Това е. И не се вижда как да се върне една публика, тя трябва да бъде култивирана и създадена. Всъщност, през последните петнайсетина години от развитието на нашия спорт те не култивират, не създават нова публика. Това е положението”. Не без тъга, но и с чувство за нашата си реалност отбелязва Асен Спиридонов. Според него, все пак, в много спортове функционира някаква система, но у нас няма почти никакъв шанс да се изявиш. В плуването, атлетиката, в тениса, важи за една поредица за моторни спортове, където децата – картинг, мотоциклетчета малки плюс бойни спортове много се практикуват. Сигурен е, че там има достатъчно много деца и юноши, които спортуват, участват по състезания. До един момент са организирани до, след което, обаче, родителите си дават сметка, че

няма бъдеще в един професионален спорт.

„Да станеш Григор Димитров или Цветана Пиронкова – това е шанс 1 на 10 000, което е статистически пренебрежимо. Това не е плод на някаква система в нашия спорт”, казва Асен и ние като хора обичащи и следящи българския спорт сме убедени, че прав. Дава пример с биатлона, където имаме доста добри състезатели, близко са до световното ниво. Но „блъскат по 10 години, примерно Красимир Анев… никога няма да стане шампион, нашата система не го стимулира. Блъскаш като откачен. Ставаш на 28 години, никакво следване или ако следваш то е формално в НСА, нямаш образование. Спортът те изплюва като една костилка, ти си амортизиран като психика и физика. Младостта ти е минала там. 30 години с пушките и с щеките и ските по балканите, какъв ти е шансът? Нямаш образование, никакви пари не си спечелил от този спорт. Това не тенис. Същото важи и за плувци и за атлети. Шансът да спечелиш е да си волейболист, но да си роден поне 1.90 и нещо да се промъкнеш във футбола, защото там, все пак има пари. И дори и да играеш на ниско ниво в А или Б група имаш повече пари от другите спортисти, които са елитен щангист или гимнастичка, или фехтовач, каквито ние нямаме, но никога не могат да вземат толкова пари, колкото взима един футболист в Б група”. Описва журналистът българските реалии, като допълва, че и нищо не може да се промени. Аргументира се и статистически на базата на демографски данни за раждаемостта, като отчита, че

в България проблемът е и ресурсен,

като се има предвид колко деца се раждат годишно и колко от тях могат да поемат към големия спорт. Стига и до представянето ни на олимпиадите, което става все по-плачевно. „Ние нямаме никакво бъдеще в професионалния спорт. На последната олимпиада взехме два медала - сребърен за Станка Златева и бронзов за Тервел Пулев. Говоря статистически и за олимпиадите. На предната бяха един златен, един сребърен и три бронзови. В Атина преди 10 години бяха 2 златни, един сребърен и девет бронзови. Тепърва ще бъде така по отношение на медалите. Само някакви случайни явления като Григор Димитров, като Кубрат Пулев, който е хем явление, хем недоразумение. Системата в тежка категория е леко недоразумение, та нашият стигна до световна титла, което е безспорно безпрецедентен случай, но ние нямаме спортисти, с които да се похвалим. Волейболистите - Матей Казийски, но той не играе в националния отбор, нямаме нито един атлет, като изключим Ивет Лалова, но тя е вече в Италия, а и нейната кариера приключва. Нямаме нито един плувец от световна класа – Нина Рангелова е добър плувец, но вече 5 години плува в Щатите. Никой не се връща от чужбина – САЩ, Австралия, Южна Африка. Никой не се връща да играе за България, а това е огромен ресурс. Ако говорим за високо спортно майсторство ние нямаме никакъв шанс.

Алпийските дисциплини не са мръднали от времето на Петър Попангелов, 40 години ще стане и няма и да мръднат. Там се наляха колосални средства, специално в алпийските дисциплини и няма никакъв резултат. Тази система непрекъснато произвежда никакви резултати, произвежда една нула”. Асен Спиридонов си служи с фактите аргументирано и точно и няма как да не се съгласим. Това е положението, както казва той. Но отбелязва, че сега

за здраве спортуват повече,

отколкото в прословутите времена на социалистическия масов спорт. Сега има повече база. Припомня си как можели да ритат само на бетонната площадка в училище, а сега има много с изкуствено покритие в кварталите, същото важи през зимата и за тенис възможностите. Да не говорим за екстремните спорове като рафтинг, ски и силовите дисциплини. Но, все пак отново и отново се връщаме към професионалния спорт. „У нас, наистина няма система, която да проведе една истинска политика в професионалния спорт. Има една Национална спортна академия, за която никой никога не повдига въпроса. Говори се само за базата в Несебър, за която всички сме съгласни. Такива пари се хвърлят в академията, къде отиват всички тези хора като завършат. Като няма къде да се реализират, за какво е тази академия? Хора по на 70-75 години още работят и още са най-добрите треньори. Това е.

И понеже тук има спортно министерство, в което обаче те са чиновници, федерациите са останали с по един секретар и двама, които да помагат там нещо. Федерациите си гледат техните точки, едно друго, да си финансират националните отбори и националните първенства и оттам не ги интересува нищо друго. Има един Олимпийски комитет, това е другият въпрос - къде е Олимпийският комитет? Абсолютно във всяка държава от нашите евроатлантически съюзници, Олимпийският комитет е този, който се грижи за професионалния спорт. Там са националните спортни федерации, оттам идва финансирането. Всичко идва оттам, тук

нашият Олимпийски комитет отговаря само за едно нещо

на две години. Те отговарят кой ще направи дрехите, обикновено Жени Живкова, кой ще е превозвачът и акредитациите. Оттам нататък Олимпийският комитет не отговаря за нищо. Федерациите развиват спортовете, клубовете развиват спортовете, има министерство, което финансира спорта…”.

Няма как да не го попитаме за мача Кубрат Пулев - Кличко, така преживяван и коментиран дори от хора, които за първи път гледаха боксов мач. „Аз останах безкрайно учуден, че той не поздрави Кличко. Това е безпрецедентен случай. В бокса, където има двама мъже между въжетата – няма скрито покрито. И това да не поздравиш противника – не е имало такъв случай досега. Самият факт, че не е имало такъв случай сам по себе си говори какъв Еверест е покорен. Това е нещо ново, където е забит български трибагреник, но това нещо ново да няма поздрав дали си го победил или не. Такова нещо никой не е могъл да си представи до този момент. Какво аз да го коментирам, като самият Кличко казва, че по-голям простак не е срещал през живота си и има основание, след като това става на ринга. Аз съм гледал толкова много мачове още навремето като ги гледахме по югославската телевизия. Пада, става, после той отива, прегръща го, казват си няколко думи. Може да са най-големите врагове, може да не се понасят, но едното няма нищо общо с другото. Оттам нататък коментарът е излишен. На тези хора /братята Кличко/ им личи, че имат някакъв ореол, който излиза извън рамките на побойничеството, защото боксът си е организиран бой, но те имат някаква аура. Макар, че тази аура няма нищо общо с аурата на великите американски шампиони в тежката категория. Между Мохамед Али, Джо Фрейзър, Флойд Патерсън, Роки Марчиано и т.н., Джо Луис, но цялата тази поредица и дори да се свърши до Майк Тайсън и до Ивендър Холифийлд, всичко няма нищо общо. Говорим в чисто спортен аспект. Иначе те си имат присъствието, те са достолепни и го докарват, те много добре ги изпипват нещата в професионално отношение. Това беше голямо събитие за нас, да имаме българин за световната титла. Каквато и ще да е конюнктурата – да стигне българин до такъв мач, това е изключително събитие. Друг е въпросът, както казват и нашите сериозни специалисти, че той /Кубрат/ е бил абсолютно неподготвен за това нещо.

Бил е хвърлен на кучетата

и обвинението е индиректно, по-скоро директно към неговите промоутъри, мениджърите му, промоутърската фирма, включително и треньорите му, защото го хвърлят. И то се видя, че е неподготвен. Този мач, ако нямаше рекламни и други съображения трябваше да приключи първия рунд, точно. Неравностойни”. Замълчаваме заедно така, както се мълчи след преживян срам.

Но си имаме друг срам – в България на международни футболни мачове публиката освирква гостуващия отбор, когато се изпълнява химна на гостите. Асен Спиридонов споделя, че това се случва само на Балканите. По нашите земи се чуват и обидните думи като “мангал”, “черньо” и т. н. Но си пати отборът, а не този, които е крещял тези обидни думи. Култура и толерантност на нашенеца, а и не само. Това в Австралия не може да се случи, споделя Асен. Признава, че понякога в ефир коментаторът може да е по-емоционален и да греши, но когато подобни квалификации се появяват във вестниците не е просто така, а е търсено. Позволяваме си да си говорим и за спортната журналистика. „Проблемът на спортната ни журналистика е, че има голяма кохорта спортни журналисти, а няма толкова спорт. Това е много сериозен проблем, защото се получава многократно припокриване от страна на н - броя медии в интернет пространството веднъж, в телевизионното пространство два пъти, а радио няма чак толкова, но и те си карат по старому. Има страшно много хора. Очевидно е, а няма толкова български спорт, който да бъде обслужен. Има някакви новини от българския спорт, които обикновено са жълтевини, обвързани със скандали, защото малко са добрите поводи и останалото е абсолютно copy – pace от чуждестранния спорт. ОК, няма лошо - тези сайтове и вестници имат потребители. Там, предполагам, се действа на търговски принцип – ако има интерес, то не фалира. Има много сайтове, които фалираха. Аз самият пишех за сайт, който фалира. Това е единият проблем и другият проблем е, че

влизаме всякакви хора в тази професия.

Аз, самият, влязох случайно. Аз съм завършил право, нямам нищо общо с това. Реално погледнато няма статут, няма факултет, който да подготвя кадри. Спортните журналисти и коментатори откъде излизат – има и в спортната академия, има и в журналистиката и някъде другаде. Какво учат там, ама каква е тази специалност, какво учат там. Какъв коментатор ще излезеш ти – коментарът, това е занаят. Най-добрите коментари нямат нищо общо с това, но трябва да имаш ефирно време, трябва да имаш познания, за да бъдеш коментатор. Може да си завършил спортна журналистика и да не стане никакъв коментатор от тебе. И затова тук подборът е стихиен на базата на това кой се интересува, кой го влече. И като прибавиш фактора, че вече ги няма личностите, които ги няма в спортния печат, визирам „Спорт”, „Старт” и всички други големи вестници плюс това, което беше БНТ. Няма ги онези личности, безспорни главни редактори, които играят ролята на ментори, които ще те извикат насаме, ще изгледат с тебе мача, който си коментирал и ще ти кажат „тука това не трябва да е така, тука трябва да е така”. Сега няма такова нещо, последните 15 години няма такова нещо, всичко е на самотек, всичко излиза в ефир и всичко живо го прави, както на него си му идва.

Асен Спиридонов, също носител на наградата за спортна журналистика на името на братя Ексерови, с носителя на наградата за миналата година Петър Виденов

Няма абсолютно никакви стандарти – оттам нататък качество на моменти е съмнително, въпреки, че има много добри млади спортни журналисти, визирам най-вече телевизиите. Това личи и по наградите на името на братя Ексерови, които ги организираме 12-13 години. До преди 5-6 години битуваше мнението, че едва ли не, че следващата година няма кого да посочим, но не е така. Има много добри от младите, но въпросът е, че в целия този кипеж, защото той е кипеж – от понеделник до неделя – нон стоп – мачове, шампионска лига, четвъртък Купа Европа, от петък шампионата и такива като нас от Евроспорт 365 дни в годината – спорт, спорт и няма спиране. В целия този кипеж има и един хаос и понякога това лъсва на ефир – неподготвени, слаб, беден речник, лош български език и т.н. Това са основните проблеми”. Асен остава обективен и критичен, включително и към себе си до края на разговора ни. Споменава с благодарност учителите си в спортната журналистика, много, от които вече не са между живите. Разделяме се, очакват го плътни 9 дни, за да предава поредното голямо състезание по снукър или зимни спортове. И може би е крайно време да осъзнаем, че спортът не бива да бъде отдушник на несбъднатите ни обществени очаквания. А просто един прекрасен начин практикувайки го за удоволствие, да укрепим собствената си психика и физика или да се радваме на красиво състезание. ≈

Текст: Зелма Алмалех