Одисея (The Odyssey) (2026)
https://www.imdb.com/title/tt33764258

Много ми е трудно да напиша ревю за този филм.
В мен се сблъскват страшно много фактори, а Нолан не ми прави добра услуга по две причини.
Първо, не следва канона.
Второ, независимо дали нарочно или не, е направил много сериозен прочит на последиците от войната. Филмът е преди всичко психологическа драма, а не онзи емоционален епос, който да ме накара да живея с героите, да плача, да мечтая и да се вълнувам заедно с тях.
Любимите ми епоси са Смело сърце, Гладиатор, Последният мохикан, Последният самурай, Танцуващият с вълци и Пърл Харбър. Общото между тях е огромната емоция към героя и историята, любовта, драмата и усещането за величие и трагизъм в едно. И всичко това пропито с музика, която разкъсва сърцето.
В Одисея на Нолан тези елементи също присъстват, но не са водещи. Именно затова филмът не успя да се доближи до личната ми максимална оценка от девет по десетобалната.
Оценката съвсем спокойно можеше да бъде и по-висока, ако филмът носеше онази дълбока емоционална магия, която за мен имат изброените от мен филми - способността не само да впечатлят ума, но и да разкъсат сърцето.
От друга страна, това е най-силният епос, който съм гледал от много години насам. Всъщност от изброените филми насам. Единствено 300 бих поставил в подобна категория.

Но Нолан не се опитва да направи героичен филм или самоцелна драма, пропита с величие и страдание. Той иска да разтърси зрителя и да го накара да се замисли. Най-вече да се замисли. И според мен успява!

Дали това е най-добрият филм на Нолан? Хмм, по-скоро не. За мен не е дори в топ 3, макар че подобни класации винаги са силно субективни и е възможно след време да променя мнението си.
Реших да разгледам Одисея преди всичко като самостоятелен филм, а не като адаптация на една от най-великите литературни творби в историята. Защо? Защото това не е класическа екранизация. По-скоро филмът трябваше да започва с надпис ''По мотиви от ''Одисея'' на Омир''.

Това е личният прочит на Кристофър Нолан - неговият поглед към творбата и към посланието, което иска да отправи към съвременния свят. Неслучайно филмът е създаден именно във време, когато светът отново е разкъсван от войни, особено от едно братоубийствена такава, точно както е било между Ахея и Троя.

Нека го кажа по-простичко:
При Омир светът е подреден така:

При Омир светът е подреден така: Богове -> Съдба -> Човек
При Нолан светът е подреден така: Човек -> Избор -> Последствия
Омир казва: ''Вижте какво струва една война''
Нолан казва: ''Не започвайте войни''
Разликата изглежда малка, но всъщност е огромна.

Какво всъщност се опитва да ни каже Нолан през тези близо три часа?
Според мен - че най-големите битки не се водят на бойното поле, а в човешката съвест. Че истинското завръщане не е до дома, а до собствената ни човечност.
Войната винаги ражда победители, но никога не оставя хората непокътнати.
Истинската сила не е да победиш врага си, а да не изгубиш себе си по пътя към победата.

Чрез традиционните за мен плюсове и минуси ще разкажа всичко, което ме впечатли, както и онова, което според мен е можело да бъде направено по-добре. Защото този филм няма тежки минуси.


Плюсове на филма

След като Кристофър Нолан прави изцяло нов прочит на Одисея (извън имената и някои ключови събития малко неща съвпадат с Омир), очаквах най-вече финалът да бъде силен. Горещо се надявах да не ме разочарова. Не ме разочарова. Напротив. Имаше и един лек туист, който ме изненада приятно и, признавам си, не очаквах на фона на всичко видяно във филма...
Финалът е въздействащ и оставя зрителя с много повече въпроси, отколкото отговори.
Особено ми хареса идеята, че всяка нова цивилизация се ражда върху руините на предишната. Че след всяка война остава не само разруха, а и основата, върху която следващите поколения изграждат своя свят. Един безкраен цикъл, който ще продължава, докато самите хора не намерят сили да го прекъснат.

Актьорска игра
Мат Деймън, Робърт Патинсън, Ан Хатауей, Джон Легуизамо, Том Холанд и Саманта Мортън правят великолепни роли.
За мен обаче Робърт Патинсън буквално открадна шоуто. Антиной е един от най-отблъскващите персонажи във филма, а Патинсън изгражда образа толкова убедително, че изобщо няма да се изненадам, ако получи Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля.
Мат Деймън пресъздава един различен Одисей - не толкова легендарния герой на Омир, колкото човек, който носи тежестта на собствените си избори. Това е именно Одисеят, който Нолан иска да покаже и Мат Деймън пресъздава перфектно това, което Нолан иска от него! През годините сме виждали силни превъплъщения на Одисей в лицето на Шон Бийн, Рейф Файнс, Арманд Асанте и Кърк Дъглас. Не бих ги сравнявал директно, но след този филм за много зрители именно лицето на Мат Деймън ще бъде първата асоциация с героя.
Ан Хатауей е чудесна Пенелопа. Признавам, че съм пристрастен, защото винаги съм харесвал присъствието и на екрана, но и тук тя оправдава напълно доверието.
Самна Мортън като Цирцея е за директен Оскар, да видим дали ще и го дадат, защото участва за около десет минути.
Приятната изненада за мен беше Джон Легуизамо като слепия Евмей, а Том Холанд окончателно ме убеди, че може да бъде много повече от Спайдър-Мен.

Митологичните създания
Циклопът Полифем и Цирцея са сред най-запомнящите се моменти във филма.
Тези сцени буквално откраднаха шоуто и дълго време ще сънувам кошмари...
Сцената, в която Цирцея превръща хората на Одисей в прасета, е едновременно красива и смразяваща. Ако някой ден Нолан реши да снима чист хорър, със сигурност бих бил първи в киносалона.
Лестригоните също изглеждат впечатляващо, а Сцила и Харибда превръщат една от най-известните части на поемата в истински кинематографичен спектакъл.

Техническата страна
Тук филмът е безупречен - 10 от 10!
Звукът и операторската работа са на изключително високо ниво. Аймакс кадрите буквално те поставят на палубата на корабите, сред бурите, битките и чудовищата.
Визуалните ефекти изглеждат впечатляващо реалистични, а практическите ефекти още веднъж показват защо Нолан продължава да държи на реалните снимки, когато това е възможно.
Голяма част от продукцията е заснета на истински кораби (в мащаб едно към едно), в реално море, сред реални бури и на реални локации из Средиземноморието. Използвани са истински декори, физически изработени оръжия и брони, а значителна част от бойните сцени са изпълнени от каскадьори, вместо чрез дигитално умножаване на персонажи.
Така, философията на Нолан остава непроменена: 'Ако човек може да го направи, ще го направи човек'
Именно затова филмът изглежда толкова осезаем, толкова жив и реалистичен.

Музиката отлично допълва атмосферата, а декорите и художественото оформление заслужават специално внимание, което да се изучава в университетите.

Чисто технически това е продукция от най-висока класа и един от най-впечатляващите филми, които съм гледал през 21 век.

Минуси на филма
Като цяло актьорският състав е на много високо ниво, но има няколко избора, които лично на мен не ми допаднаха.
Зендея като Атина не успя да ме убеди. Не усетих онова величие и спокойна власт, които очаквам от една Богиня. Вероятно това е и резултат от решението на Нолан почти напълно да изведе боговете извън историята, но присъствието и остана по-скоро символично.
Джон Бърнтал като Менелай също не ми се стори най-подходящият избор. Харесвам го като актьор, но през цялото време имах чувството, че гледам Шейн от Живите мъртви, а не царя на Спарта.
Същото важи и за Чарлийз Терон като Калипсо. Безспорно великолепна и много красива актриса, която аз много харесвам, но тук ми липсваше усещането за вечната, почти неземна нимфа, която съблазнява Одисей.

Любопитното е, че Нолан почти изцяло премахва боговете, но все пак оставя Атина. Това ме накара да се замисля дали тя действително присъства като персонаж, или е по-скоро въплъщение на вината, паметта и тежестта, които Одисей носи през цялото си пътешествие.

Една от най-дискутираните теми около филма безспорно беше кастингът.
Лично за мен присъствието на толкова много актьори с тъмен цвят на кожата отслабва усещането за историческа достоверност. Не става дума за актьорските им качества, а за това, че действието се развива в свят, вдъхновен от микенска Гърция.
Ябълката на раздора бяха черната Елена и участието на Елиът Пейдж като Ахил.
Най-сериозни реакции предизвика изборът на Лупита Нионго за Елена. За щастие ролята и е кратка и няма съществено влияние върху развитието на историята.
Около участието на Елиът Пейдж също имаше много спекулации. В крайна сметка Ахил изобщо не присъства във филма, а Пейдж изпълнява ролята на Синон. Макар този персонаж да не е част от Омировата Одисея, тук той изпълнява функцията на своеобразен морален съдник на Одисей.

Циклопът Полифем е една от най-силните сцени във филма.
Именно затова още повече съжалявам, че липсва знаменитият момент с името ''Никой''.
За мен това е една от най-запомнящите се сцени в цялата поема и присъствието и щеше да бъде чудесен поклон към Омир, без да нарушава прочита на Нолан. Трябваше да видим класическия Одисей поне веднъж - онзи хитър, надменен, високомерен герой. Пък после нека минем отново към ПТСД-то.

Искаше ми се да видя повече от Сирените.
Появата им е впечатляваща, но остава прекалено кратка и сякаш не успява да разгърне потенциала на един от най-емблематичните епизоди в поемата.
Лош Нолан, лош!

Клането на женихите също ме остави с известни колебания. Доста е спестено.
Разбирам защо Нолан избягва буквалното пресъздаване на насилието от Омир. Ако беше показал всичко, както е описано в поемата, това неминуемо щеше да промени начина, по който зрителят възприема Одисей. А не това иска Нолан.
Въпреки това самата сцена можеше да бъде изградена малко по-убедително. Начинът, по който Одисей успява да се справи с толкова много противници само с лъка си, изглежда леко неправдоподобен.

Имам и няколко чисто визуални забележки.
Да, технически филмът е впечатляващ, но някои решения според мен са съзнателен компромис с историческата достоверност.
Корабите например напомнят повече на викингски, отколкото на микенски. Истината е, че никой не знае със сигурност как точно са изглеждали корабите от бронзовата епоха, но използваната визия очевидно следва по-познатия за съвременната публика образ.
Подобна художествена свобода личи и при броните, щитовете, мечовете, архитектурата и облеклото. Филмът смесва елементи от бронзовата епоха, архаична и класическа Гърция, а на места дори използва решения, които напомнят средновековна Северна Европа.
От гледна точка на историк това безспорно е недостатък. От гледна точка на режисьор обаче това е напълно съзнателен избор.
Нолан очевидно не се стреми към археологическа реконструкция. Той изгражда собствен митологичен свят, в който атмосферата и символиката са по-важни от абсолютната историческа точност.
Това може да бъде прието както като необходима художествена свобода, така и като компромис с автентичността.
Лично аз съм някъде по средата, но все пак в случая ще подкрепя твореца, защото това е неговият филм! Това е неговият прочит на историята. А и в крайна сметка не гледаме документален филм. Нолан рискува много с всички тези неща и според мен той прави един напълно съзнателен избор. Преценява, че крайният резултат ще е убедителен и ще тушира недоволството. Ако ли не, то критиката щеше да е унищожителна, но явно Нолан е добър комарджия, защото залогът е печеливш...


Размисли по филма и неминуемите сравнения с Одисея на Омир

Няма как този филм да не раздели зрителите на два лагера и напълно разбирам защо.
Колкото по-добре човек познава Омировата поема, толкова по-критично вероятно ще приеме филма. И обратното - ако гледа Одисея единствено като самостоятелно произведение, много по-лесно ще оцени идеите на Нолан.
Ако трябва да обобщя най-голямата промяна само с едно изречение, бих казал следното:
Омировият Одисей е човекът, който побеждава света със своя ум. Нолановият Одисей е човекът, който оцелява, но не може да избяга от собствените си спомени.
При Омир враговете са Циклопът, Сирените, Посейдон и чудовищата.
При Нолан най-големият враг е самият Одисей - неговата вина, памет и травмите, които войната е оставила в него.
Затова почти всяка митологична сцена е преди всичко психологическо изпитание.
Истинският главен герой във филма според мен не е Одисей. Главните герои са вината и последиците.
Аз отдавна повтарям едно и също, когато говоря за военни драми или исторически епоси:
''Войната е най-ужасното нещо на този свят, а ние хората сме си най-големите врагове.''
Именно това виждам и в прочита на Нолан.
Одисей осъзнава каква цена е платил за собствената си победа. Мат Деймън изгражда образ на човек, който не се опитва просто да се прибере у дома, а да намери човека, който е бил преди войната.
Омир пита: Как един човек се прибира у дома?
Нолан задава друг въпрос: Възможно ли е човек изобщо да се прибере у дома, след като войната го е променила завинаги?
А защо ги няма боговете?
Това вероятно е най-смелото решение на Нолан.
При Омир боговете постоянно се намесват в съдбата на хората. Те помагат, наказват, направляват и често променят хода на събитията.
Нолан съзнателно ги премахва. И така цялата отговорност остава върху човека.
В неговия свят няма Посейдон, когото да обвиниш. Няма Зевс, който да решава вместо теб. Няма съдба, зад която да се скриеш. Остава само изборът. И последствията от него.
Това решение прекрасно се вписва и в цялото творчество на режисьора. Във всеки негов голям филм една човешка идея стои в центъра на историята:
Мементо - паметта
Престиж - обсебването
Генезис - вината
Интерстелар - любовта
Дюнкерк - оцеляването
Опенхаймер - отговорността
Одисея - последиците


В заключение,
Вместо приключенски епос за богове и чудовища, Кристофър Нолан създава мащабна психологическа драма за човек, който се опитва да намери пътя към дома след ужаса на войната.
Визуално филмът е впечатляващ. Аймакс кадрите, практическите ефекти и актьорските изпълнения превръщат древния мит в епично и несравнимо като мащаби кинематографично преживяване.
И най-важното, финалът не предлага триумф, а размисъл.
Че всяка нова цивилизация се ражда върху руините на предишната.
Че най-дългото пътешествие на героя не е през морето и в борба с чудовищата, а през собствената съвест в борба с вината.

Това не е най-великият филм на Кристофър Нолан.
Но без съмнение е един от най-смелите му.

Ако човек пожелае, винаги може да намери аргументи, с които да бъде по-критичен към този филм. И аз бих могъл. Но не бих бил честен със себе си. Защото осъзнавам колко трудно е да се създаде подобно произведение.
Колкото и критики да търпи Нолан, той отново доказва защо е сред най-големите режисьори на нашето време.

Препоръчвам Одисея за задължително гледане на кино!
Аз със сигурност ще го гледам още веднъж и този път в голямата Аймакс зала. И не защото не съм го разбрал. А защото имам чувството, че при второто гледане ще открия още нещо, което първия път ми е убягнало.
-
8