Сантиментална стойност (Sentimental Value / Affeksjonsverdi)
https://www.imdb.com/title/tt27714581/
Вижте какво нещо е любовта към киното. :)
Филмът беше пуснат по родните тракери, че дори и с превод, но аз държах да го гледам на голям екран (както винаги правя когато имам възможност) и то забележете в зала без климатик. Така че си позъзнах все едно бях навън. Е, не точно, защото имаше близо 70 човека и от толкова много хора не беше чак толкова студено, а и заради проблема с климатика на входа раздаваха безплатен горещ чай. Говоря за едно от любимите ми кина - Дом на киното. Момичето си ме предупреди, че винаги мога да си тръгна и да ми възстановят парите, заради неработещия климатик, така че проблеми нямаше. Ние решаваме дали да гледаме или да не. Случва се - техника.
След това лирическо отклонение да напиша нещо и за филма.
Сантиментална стойност е онзи рядък тип кино, което не крещи, а шепне и именно затова удря по-силно.
Това не е просто семейна драма, а интимна дисекция на паметта, вината и нуждата от любов, разказана през сблъсъка между изкуството и личния живот.
Много зрял и емоционално резониращ филм за напрежението между творческата свобода и човешката близост, изигран блестящо от актьорския състав. Просто нямам думи за каста. Феноменални!
Много Бергман видях - не толкова като стил, а като дълбочина на човешката болка и интимност.
Триер не разказва история - той изследва една кървяща рана.
Филмът показва как семейството може да бъде едновременно дом и бойно поле, как любовта и травмата могат да съществуват в една и съща стая, и как изкуството често е форма на егоизъм, маскиран като искреност.
Лично за мен най-голямото постижение на филма е, че отказва да даде морални присъди!
Бащата не е чудовище. Дъщерите не са жертви. Изкуството не е спасение. Любовта не е гаранция.
Къщата – не дом, а психика
Къщата (главният герой във филма) във филма не е просто пространство. Тя е символ на семейното несъзнавано. Домът не е място на сигурност, а архив на болката.
Сантиментална стойност е филм не толкова за семейството, колкото за цената на близостта. Именно близките до нас хора, най-скъпите ни хора са истинската сантиментална стойност, не предметите.
Не става дума за любов, а за привързаност към болката.
Сантиментална стойност означава: хората не пазят предметите - те пазят спомените, дори когато ги разрушават!
Семейството не е ценно, защото е добро, а защото е единственото, което имаме.
По един страхотен начин бяха разказани историите на бащата (известен режисьор и сценарист) и двете му дъщери.
Бащата не е зъл, той е обсебен от собственото си ''Аз''
Не умее да обича, без да превърне любовта в материал. Вижда дъщерите си като персонажи. Чувства вина, но не знае какво да прави с нея Той сякаш сублимира травмата в изкуство!
По-голямата дъщеря - жива идентификация на травмата в семейството.
Тя е тази, която е най-близо до саморазрушението. Сякаш повтаря съдбата на баба си и майка си. Тя е детето на травмата.
По-малката дъщеря изгражда дистанция и емоционална защита. Тя отказва да участва в семейния мит.
Ако първата дъщеря е ''рана'', втората е ''щит''
Конфликтът между бащата и дъщерите не е просто баналния семеен конфликт.
Това е сблъсък между две истини.
Бащата: ''Аз правя изкуство''
Дъщерите: ''Ти ни изостави и нарани''
И най-жестокото е, че и двете страни са прави.
Финалът беше велик. Нищо няма да издавам, но как ме хванаха само, хех. Който го е гледал ще ме разбере (надявам се).
Това е един от най-интелигентните филми за семейната травма през последните години. Това е филм, който боли тихо...
Много ми хареса. Горещо препоръчвам!
-
8.5
|
