Червеният идеолог Никола Дърпатов разкри, че дружеството, което трябва да се направи за строежа на стадиона, е подадено за вписване. Дано информацията е коректна.
Сега какъв ще бъде стадиона е друг въпрос. Който плаща той поръчва музиката. Аз нямям претенции, важното е да е достатъчно здрав, да не се пребием.

Много искам 5-6 хил. човека срещу Ботев.


В баскета ЦСКА най-после би и като гост. При това Черно море във Варна. Новият Таменанг Чо няма спирка, пак най-резултатен.

Във волея ЦСКА се издъни у дома срещу Берое и загуби с 2:3 гейма.
Жалко, трябваше да използват по-леката си програма, за да дръпнат на върха, защото в края на месеца влизат в много тежкя серия. Не че очаквам да направят нещо де. Хебър и двата бургарски отбора са по-добри от тях, ще се борят с Левски за по-предно класиране.

Нямям време да ги отбелязвам всички рожденници за съжаление, но то през ЦСКА са минали толкова изявени футболисти, че няма как.

Какъв идеолог?

Румяна Каишева: Волейболът има обединяваща мисия

Румяна Каишева е родена на 26 декември 1955 година в София. Тя е четирикратен шампион на България с екипа на ЦСКА, с който печели още КЕШ и КНК. Една от най-добрите нападателки на клуба в края на 70-те и началото на 80-те години. Легенда и на националния ни отбор.

Г-жо Каишева, кога стартира вашата приказка с ЦСКА?

– Много назад трябва да се върна. Преди време имаше сътрудничество между преподавателите по физкултура и треньорите. София беше разделена на райони, относно клубовете и кой-където учеше, към дадения клуб го причисляваха. Стана така, че аз учех в „Юрий Гагарин“ и учителят ми повика Петър Милев, имахме секция по волейбол. И така започнах, след което и завърших спортната си кариера именно в ЦСКА. Петър Милев по някакъв начин се пребори за мен, тъй като нямах намерение да се занимавам със спорт. Свирех на акордеон, беше дошъл моментът да премина на пиано. Но в семейството ми явно имахме генна предразположеност за волейбол, защото бях висока.

В коя година навлязохте по-сериозно при жените?

– Не си спомням кога беше точно, защото стана плавно, тъй като девическите отбори на ЦСКА винаги са били силни и с обединението на Септември и ЦСКА, влязох в женския отбор и заиграх, като бяхме още девойки. Но това се случи при Петър Милев отново. Беше през 70-те години на миналия век.

Имате безброй мачове за ЦСКА. Може ли да отличите някой от тях като най-добър за вас?

– Само един? Няма как да бъде един. Играхме много финали, страхотни мачове, пред пълни трибуни. Хората ни следяха и това бе допълнителен стимул за всички нас. Всеки един финал, почти винаги срещу „Левски“, по някакъв начин и за нас са били събитие. Разбира се и срещите в европейските турнири, защото това бе възможност да премерим сили с най-добрите клубове от Европа. Много хубав спомен имам от първия ми такъв финал, бях още ученичка, в Лион. Пътувахме с влак, за да се явим на финалите на европейската купа и се класирахме втори след руския ЦСКА, което беше огромен успех, неочакван. В предварителните групи имахме пътувания и в Италия, много емоции.

На фона на позитивните емоции, имахте ли и негативни такива?

– Не бих казала. Не съм имала сериозни контузии по време на моята кариера. Всъщност, скъсах ахилес, след като спрях да тренирам, няколко години по-късно. Явно беше в следствие на преумора на сухожилията. Иначе е имало моменти на по-слаба форма, на отчаяние. Тук искам да кажа нещо, не знам как ще прозвучи в днешно време. Но моята спортна дейност винаги съм я приемала като нещо допълнително, което ми се случва, без да се вземам толкова на сериозно, като изключителен спортист. Нашият спорт е колективен и обичам да го повтарям, защото не съществува индивидуална акция. Всичко е навързано и всеки взема участие в играта. Та по този повод спортът беше допълнителен за мен, мечтите ми бяха други. С много усилия спортувах и след това станах научен работник. Има тежки моменти, но такива има и в живота на всеки.

Кои бяха треньорите, които оказаха най-силно влияние върху кариерата ви?

– Започнах с Петър Милев, след това с Фани и Райчо Шаханови, които ни водиха до един момент в ЦСКА. После дойдоха Васил Симов, Митьо Димитров, Милко Караиванов, СашоТренев, за кратък период и Митко Каров. Но най-големите ни успехи са свързани, както с ЦСКА, така и в националния отбор, с Васил Симов. По една или друга причина обаче международните успехи постигнахме с Митьо Димитров, Верка Стоянова (играещ треньор) и Иван Сеферинов. Но всеки треньор ми е дал по нещо и резултатите ни са заслуга на тези хора, в различните периоди. Искам да подчертая, че винаги най-важен е моментът в пристъпване към волейбола. Защото малко се говори за тези, които успяват да накарат децата да се влюбят в спорта. Може и да не играят на най-високо ниво, но това не е толкова важно. Нашият спорт е различен именно и заради това.

Кои момичета от отбора ви бяха най-близки през годините?

– С Мая Стоева деляхме една стая на лагери и първенства. Бяхме много различни по характер, но се допълвахме отлично и изградихме страхотно приятелство. Като цяло нашата група бе на една възраст и с всички сме били в много добри отношения, които продължават и до днес. Много хубаво чувство ме свързва с Мария Минева, нищо че е по-голяма от нас.

Как се справяхте с отговорността да сте част от клуба? Тежеше ли очакването винаги да се борите за първо място?

– Не съм го изживявала така. Може би защото във всички категории на школата сме се борили за първото място. И това се пренася и в женския отбор, защото става като вътрешна нагласа. Защото ние сме ЦСКА и винаги се борим за върха. Така че не съм изпитвала притеснение в тази посока. Но аз съм си и отговорен човек, вродено ми е. Не съм чувствала допълнителна тежест в това отношение. Ще се върна малко назад, за да ви кажа нещо важно. Който иска да тренира волейбол, според моето виждане, трябва наистина да е готов да се отдаде на колектива. Който иска винаги да гледа статистики и да си проверява личните резултати, трябва да се отдаде на индивидуален спорт. Много съм привързана към идеята, че волейболът има обединяваща мисия. За успехи и високо майсторство е лесно да се говори, но има един фундамент и той се поставя в началото. В нашите години бе положено чрез училище и у дома, а сега е задача на треньори и дейци, както и в голяма степен на родителите.

Накъде поехте след ЦСКА?

– Подобно на повечето ми колежки поех към Италия. Играх 6 сезона, а тръгнах за един. Почти не се надявах, че ще остана по-дълго време, защото ми се бяха родили и двете деца, бях на 29 години, но успях да остана на полето. И така останах в Рим, където съм и досега. Първоначално останах да работя в клуба, в който завърших кариерата си, след което се преместих в един по-малък отбор и по естествен път се получиха нещата. Работих малко и като треньор, но после станах спортен директор, организатор… клубът има много добра школа, но тук като цяло клубовете са страшно много. Интересът обаче е сериозен, имаме около 300 деца. Но това най-вероятно ще ми е последен сезон.

Как съумяхте да направите успешна кариера на полето и в академичен план?

– Аз се дипломирах много бързо във ВХТИ ( Висш химико технологически институт) , с висок успех, бях млада. Но това става с компенсация. Моите треньори по някакъв начин се наложи да приемат като даденост, че искам да правя нещо друго в този момент. Това оказа влияние върху тренировките. Няма как да стане съчетание и на двете неща едновременно да са на много високо ниво. След това записах да уча ВИФ, но така и не го завърших.

Какво бихте казали за настоящия отбор на ЦСКА?

– Много се зарадвах, когато прочетох за победата над Марица с 3:2, а след това ми хареса много и интервюто на Юлия, защото тя казва, че това е само един мач, с който се пречупва една психологическа преграда. Много точен анализ. Пожелавам им да е светло бъдещето. Но да знаят също така, че спортът е до време, не може да неглижират и образованието си. Да се подготвят и за това, което идва след спорта. Иначе – разбира се, успех, но с една мисъл, че има живот и след спорта. Трябва да имат идея какво ще правят след това.

Отиде си Петър Жеков



Трудно ми е да повярвам, но рано тази сутрин в съня си е починал Петър Жеков. Може би инстинктивно, съм взел съм себе си неговата фланелка, понеже има неща, които не нося във всекидневието.
Няма тук да ползвам излишни суперлативи, защото постиженията на Петър Жеков говорят сами за себе си. Още повече, той никога не е бил любимец нито на властта, нито на медиите, никога не е бил избиран за най-добър футболист на България, бил е пренебрегван в националния тим за сметка на други, което прави постигнатото от него още по-ценно. И днес има недоброжелатели, които не забравят, все ще напомнят как играел "на гюме", как му залагали топката на голлинията и тем подобни неща, как всички (разбирай чужденците) ни се смеели заради това. Някак си удобно се забравя, че наградата за "Златната топка" са я печелили само трима българи, при това по веднъж. Пропуска се и това, че той е поканен на бенефисния мач на легендарния вратар Лев Яшин, като част от отбора на Европа, когато бележи и едно от попаденията.
Единственият български футболист досега, който извежда отбора на България като капитан на финал на голям форум - Олимпиадата в Мексико през 1968 г.
С четири гола е голмайстор на България в кампанията за Европейско първенство през 1968 г., когато страната ни стига четвъртфинал, макар и при по-различен регламент от сегашния. Той отбелязва победния гол срещу Италия за победата с 3-2 на "Васил Левски" в първия четвъртфинален мач между двата отбора.
В евротурнирите с екипа на ЦСКА има попадения срещу Сваровски Инсбрук, Аякс, Панатинайкос, Бенфика, Хака Валкаекоски, Ференцварош.
Запомнящо се ще остане попадението му срещу Левски на 24 март 1973 г., когато в 90-та минута вкарва гол на вратаря Стефан Стайков с удар от близо 45 метра.
Най-големият български голмайстор за всички времена (макар и с подобрен рекорд за първенство)

Почивай в мир, великане!

Да почива в мир!!

Сега видях и аз, ужас.
Най-великия български голмайстор, нападател, таран.
Нека почива в мир!

Сега видях, че съм писал "Златната топка" вместо "Златната обувка", което е правилното. Не че в такъв момент има кой знае какво значение.

Във връзка с Жеката се сещам за една забавна случка, която знам от него. Той я разказваше по весел начин. През 1967 година, България бие като гост Швеция в евроквалификация - 2:0 или 3:0 (не помня точния резултат). След мача, нашият посланик в Швеция дава банкет за отбора. Там естествено се е пило много и като млад и по-неопитен с алкохола, Жеков бързо го хванало. Пратили го да спи, но той объркал стаите и легнал при жената на посланика. Разминало му се само с мъмрене, понеже вече бил футболна звезда и вкарал един от головете за победата.

така и така се върнах в ПМЛ временно, да взема да поспамя

Нов акционер, 40% в папазки, звучи добре, този има пари за целият съветски съюз, сега само да се даде разрешително + по важното е че гг ако опита да се прави на ловешки селяк (което му се отдава доста) на гърба на папазки... няма да му е оферта. Но аз докато не седна на седалка на нов стадион.... приемам че няма да стане.

Кой е тоя?

Криминален тип и собственик на Уинбет. Не знаех, че фондацията е негова.

Собственикът на уинбет и като цяло доста богат защото има много голям международен бизнес с машинки за хазарт разбирай милиардер. Иначе фондацията на документи не негова ма е на управителя на инбет, които са дъщерна на уинбет, демек на теория не е ма на парктика....гледа да не е в прожекторите, затова и не го знаят толкова хора.

Прекрасно, мутра лежал за убийство става ортак на ГГ в ЦСКА. После да няма Магнитски и за вас?

Възможно е, ма този има бизнес в целият свят, трети в света на пазара за машинки за хазарт, та... очевидно има позиции, ще видим. Но факта че някой не иска да е в прожекторите като него ми допада... защото тези дето са нарциси... не е добре.

Аман от тази криминална свлоч

Гледам, че Животните се върнали на Армията. Още миналата година писах, че някой ги активира тия срещу Жожето и май ще се окаже, че това е Папазки.

Ми с риск да не се съгласите, папазки със сигурност не ги нахъсва, просто е решил че сега иска да влезе, него гг се оптива да го убеди от 100 г да влезе, но той не искаше да влиза в прожекторите, явно стадина променя нещата...А за анималс, и като цяло бойкота, аз не съм спирал, но за мен бойкота имаше полза, за мен маркетинга който последните 6 месеца поне за бг и на фона на преди това е топ...така че трябваше на гг да му се покаже че дори ние имаме някъв лимит на търпение

В ръководството на ЦСКА влезе "потомствен лудогорец", какъвто е синът на покойния Стефан Орманджиев. Никак не го харесвам, както и баща му.

В нашето първенство няма как да инвестира някой нормален. Чорни даваше пари, защото държавата му беше осигурила мобилен монопол чрез Мобилтел. Държавната тогава БТК не беше никаква конкуренция.
За стадиона освен желанието на собствениците могат да възникват и допълнителни пречки. Разни кметчета пак се активизират, а реално от много години аз не съм чул нищо за много съоръжения, като изоставения басейн, който хем не се използва, хем заема много място от територията на парка. Явно някой има интереси там и е удобно да се мълчи, но на гърба на ЦСКА е модерно да се упражнява всеки. Важното е да не се строи в парка, но че това далеч не оправя нещата няма значение.
А и какво ще стане, ако след новите избори има нова промяна в постовете?

Несериозно е на Филип Филипов да се задават въпроси, "произведени" от едно самозабравило се говедо, което се мисли за журналист. На този и на безумно тъпото предаване в което участва, трябва да се обръща нулево внимание.

За мен бойкотът нямаше почти никакъв ефект. Гриша Ганчев категорично спечели войната, с което ми стана с една идея по-симпатичен.
Вариант с привличчането на нов акционер се търсеше отдавна и за мен няма нищо общо с бойкота. А именно бойкота позволи ЦСКА да продава артикули и да отчита приходи за клуба, а не всички приходи да отиват във "фенове", подчинени на СЗ.

Борислав Кьосев: Всеки мач с екипа на ЦСКА бе истинско преживяване



Борислав Кьосев е роден на 3 август 1961 година в Баланово, Дупнишко. Той е носител на невероятните 9 титли на България с екипа на ЦСКА, както и на 7 Купи на България. Един от най-добрите посрещачи на клуба през 80-те години. Легенда и на националния ни отбор.

Г-н Кьосев, помните ли кога започна пътя ви в ЦСКА и направихте първата си тренировка в клуба?

– Много добре си я спомням, защото цяла България знае, че на първата тренировка бях бос. Нямах гуменки, чаках Златанов да ми донесе. Трябваше да тренирам бос. Първите шест месеца само тренировки бяха, като пет от тях бяхме в казармата. Но навремето ЦСКА имаше такива шампиони, че да влезе някой отвънка трябваше, както се казва, някой да си замине. Така че, да, много добре си спомням първите тренировки с големите състезатели, които бях гледал само по телевизията.

А кога изиграхте първи си мач и съумяхте да се наложите в мъжкия отбор?

– Ситуацията при мен е малко по-интересна. Аз до девети клас, втори срок не бях играл волейбол, играех в Марек футбол и за три години влезнах и в младежкия национален отбор, след това ме взеха и в ЦСКА. Първата година се очерта така, че трябваше да докажа, че раста от ден на ден и мястото ми е в ЦСКА. Няма как да не бъде незаслужено. Спомням си с Милко Караиванов, когато започнаха да ме пускат по един гейм, по два гейма. Още като войник. Може би бях един от първите, които като войник е играл в състава на ЦСКА.

След девет титли с клуба, може ли да отличите двубой, който няма да забравите? Или период, който е най-силен за вас с екипа на ЦСКА?

– Всяка титла, всеки мач, за мен си бяха преживяване, защото да носиш фланелката на ЦСКА по онези времена беше призвание, удоволствие, отговорност. Няма да забравя и първата шампионска титла. Няма да забравя и част от финалите, които сме играли за Купата на Европейските Шампиони. Ние почти всяка година участвахме в битката за медалите. Няма да забравя и когато бях спонсор на женския отбор на ЦСКА. В онези тежки времена, когато беше закрит женския волейбол. Аз го възстанових и заедно с моя брат бяхме основни спонсори.

А на фона на позитивните емоции, които изредихте имате ли негативни такива, свързани с контузии или нещо друго?

– Има да. Има мачове, които са негативни. Мач, който загубихме, мисля 85 година, шампионската титла, на финала с Левски, защото още първият гейм контузих лошо глезен и не успях да вляза да играя и загубихме. Това ми бе единствената титла, която съм я губил. Не съм имал тежки травми, защото влизането ми в ЦСКА и от там 14 години в националния отбор в постоянната работа и тренировки, ти дава възможността да се поддържаш и да се съхраняваш добре. Всяко едно спиране на тренировки води до несериозно отношение към работата и до контузии.

Как се справяхте с тази отговорност да бъдете част от клуба? Тежеше ли очакването да сте винаги на първо място?

– Естествено. Аз казах и в началото. Да бъдеш част от тази армия от спортисти, които са европейски, световни, олимпийски, балкански шампиони си е една отговорност. Там вече се показва твоя характер, дали си отговорен въобще към работата, към спорта, към клуба. Аз съзнателният си живот го изкарах с екипа на ЦСКА. И винаги съм подкрепял ЦСКА. Това си е лична отговорност, това са възпитания, отношения, не само към клуба и към емблема. Носиш отговорност. Държанието извън клуба, начина на поведението по улицата, контролирането на поведението с хората. И това е част от отговорността която винаги те съпътства.

Кои бяха треньорите, които ви указаха най-силно влияние върху кариерата?

– Мога да започна малко по-рано първият ми треньорът, който ме откри беше Димитър Пандурски. След това в Кюстендил, който ми даде основата и желанието за работа Стоянов – Чемата. От там идването в ЦСКА Каров, Милко Караиванов, големият Васил Симов, който доизгради, ошлайфа моят талант в този спорт. Аз не че съм имал много треньори, но тези, които са работили с мен са били специалисти от много високо ниво. Всеки един от тях ми е дал нещо и доусъвършенствал нещо, както технически и като характер, и като отношение към този спорт. След това дойде и Златанов и Васев и смятам, че всеки един от тях е дал много за моето израстване в подходящия период на моето развитие като спортист.

А кои от съотборниците ви останаха най-близки?

– Аз не съм имал конфликт с никой. Всички тези от по-старото поколение – Гунчев, Иван Николов, Соколов, Петко Петков, Стефан Петров… това са първите хора с които се срещнах – шампиони. След това изградихме наш отбор, пак от опитни и млади – Милчо Натов, Пламен Христов, Венци Тодоров, Милчо Миланов това е отборът, другото поколение, което също се разигра. След това и по-младото поколение Ники Иванов, с всички тези състезатели поддържам много добро отношение. Не съм конфликтна личност, аз съм човек, които мисли доброто на хората. Сигурно съм пропуснал някой, да ме извинят, но мисля, че с всички имам добри отношения.

Какво ви научи престоя в клуба?

– Предстоят ми в клуба ме научи на дисциплина, ред и уважение към ближния, защото нашият спорт е такъв, че ако не уважаваш този ближния, с който играете, живеете заедно по 6 месеца по 8 месеца, нямаш място в отборен спорт. Това ме научи да бъда добър и отговорен, да помагам на ближния до мен, защото и аз мога един ден да закъсам. Това е колективизъм – отношение, уважение към ближния и най-вече към хората които искат да работят и да се развиват.

А накъде поехте след ЦСКА?

– След ЦСКА, последният мохикан от онова време, заминах за Италия. Тогава ЦСКА ме продаде за сумата от 300 хиляди долара, днешни 3 милиона. Само Христо Стоичков и аз бяхме продадени за такава сума. След това дойдоха други времена след 1989 година всеки си подписваше договор. Заминах за Италия мисля, че клубът и хората там ме приеха, макар че ме пуснаха на стари години. Успях 3-4 години да играя в италианското първенство, на много високо ниво. Оставих своя отпечатък, като спортист, като човек и в италианското първенство.

А като сложихте край на кариерата си и останахте много близо до волейбола, защо обаче не поискахте да продължите с треньорството?

– Времената бяха такива, че смятах, че като ръководител имам повече възможности да покажа и да създам клубове във волейбола. Аз също бях за кратко в ЦСКА като треньор. Но започнах с бизнес да се занимавам, благодарение на тези контакти успях да съхраня женското направление на ЦСКА. Три години бях и спонсор и директор и мениджър, когато нямаше финансови възможности. Бях влезнал в един екип от хора с възможности, които милеех за ЦСКА, помогнаха за възстановяването. Като треньор нямаше тези възможности, финансови да може да се издържа човек само от тази работа. Затова предпочетох да плащам аз, на треньорите, на младите треньори които сега са опитни и с качества.

А как стана така, че заиграхте като посрещач? Какви бяха вашите качества и силни страни?

– Аз започнах в ЦСКА като център. Една година, две играех като център на мястото на Златанов, след това играх една година диагонал и след това цял живот посрещач. Човек, който дава възможност на другите, но и поема отговорност да даде топката на разпределителя, този който твори. Явно качествата ми на волейболист бяха такива, че можех да си позволя да правя всичко. Освен да бъда разпределител. Не беше моята сила подаването с две ръце отгоре, но ми беше сила поддаването с две ръце отдолу. Силата ми беше да поемам отговорност. Накрая да завършвам мачовете и след като 15 години съм бил в националния отбор неизменно, означава че треньорите и ръководството, най-вече обществеността и публиката ме познават като качествен състезател.

Какво бихте посъветвали играчите в днешно време ?

– Много може да се говори за съвременните играчи. И нещата въобще. Промените в съвременния спорт и най-вече във волейбола. Това което искам да пожелая е да бъдат живи и здрави. Да не се отказват от тежките условия, а най-вече да работят, да усъвършенстват техниката. Да усъвършенстват и характера, който имат и да се борят да бъдат винаги първи. Когато човек се бори, търси предизвикателството да бъде най-добър, само по такъв начин може да се постигнат успехи. Хората без характер, които се задоволяват с малко, тях самият спорт и общественост ги изхвърля. Важното е да си поставиш цел, висока и да я гониш. Съвременният волейбол се измени достатъчно, за да могат да разберат младите, че само с труд и работа, желание и най-вече сърцето ти за клуба или за националния отбор, това може само да даде висок резултат и добри успехи.

Прочетох коментарите тук, и пак не разбирам тази новина....

Продават ЦСКА за 800 000 лева, ето кои са новите собственици